Тримата големи в българското кино

На 11 март 2016 в кино „Люмиер” беше връчена Наградата на София на тримата големи в българското кино – Джеки, Джони и Чарли, които не са имена на кучета. Актьорът Стефан Антони-Щерев представи творческото трио с подобаващо чувство за хумор. Беше им връчен красив плакет изработен от скулптора Георги Чапкънов. Преди да вземе наградата си Джони Пенков, с трагикомично чувство за хумор, изтъкна факта, че на 82 години е пенсионер в България и е все още жив. Веднага след церемонията по награждаването беше премиерата на документалния им филм „Добро утро, капитане”, който разказва за Гената – фронтмен на състава „Нон стоп”, винаги център на вниманието и душа на компанията. Действието основно се развива в Царево. Много жизнеутвърждавщо и изпълнено със самоирония е посланието на Джеки (Георги Стоев), Джони (Джони/Георги Пенков) и Чарли (Христо Илиев-Чарли), които са приятели повече от 50 години! Долавя се ведър поглед към света и живота. Те казват сериозни неща по забавен начин. Никой от тях не е учил кино, но са получили - поотделно и заедно - 43 престижни международни награди.

___________________________________________________________________________________________________________________________________________________

Бела Тар в България!

На 11 март майсторът на европейското кино - унгарският режисьор Бела Тар кацна на летище София. 
Не пропускайте интервюто с автограф, което ще се проведе на 13 март от 12.00 часа в Дома на киното, последвано от прожекцията на последния филм на Тар - "Торинският кон",  представен от самия него!

___________________________________________________________________________________________________________________________________________________

„Аз, Олга Хeпнaрoва“ – историята на недосегаемата

Пълнометражния дебют на режисьорите Томаш Вайнреб и Петр Казда „Аз, Олга Хепнарова“ е базиран на истинската история на последната жена, екзекутирана в Чехословакия. Двамата подхождат привидно дистанцирано и хладно към събитията довели до престъплението извършено от изтормозената, психически нестабилна и невписваща се в обществото Олга (Михалина Олшанска, която се появява в още един от участниците в международния конкурс тази година “Дъщерите на дансинга”). Героинята се лута между желанието си за близост, параноята си и разрушителната себеомраза.  Времето между тринайсетата ѝ година, когато посяга на живота си и финала на филма някъде в средата на двайсетте ѝ сякаш е спряло,  Олга не може да се освободи от това, което я измъчва и не успява да порасне, тя остава затворена в един свят, където зрителят не е допуснат. Зад стените на този свят остават възможността за съчувствие и отговора на въпроса до колко е истина нейната версия за тормоза, който е понесла, и до каква степен преживяванията ѝ отговарят на реалността.
„Аз, Олга Хепнарова“ е хладнокръвен филм, не само сюжетно, но и визуално. Чернобелият образ е изпипан перфектно и остава някак буквален, без ни най-малка украса или стилизация. Дословно присъстват и писмата на героинята, в които тя обвинява обществото и семейството си за трудностите, които непрекъснато й се изпречват.  Михалина Олшанска успява перфектно да предаде скованата несръчност на Олга, която като че сама работи по унищожението си със всеки жест, познанство и нездраво увлечение.

Гледайте „Аз, Олга Хепнарова“, част от Международния конкурс, на 15 март от 21:00 в Дом на киното

______________________________________________________________________________________________________________________________________________

Българската нотка в световното кино

Тед Кочев умело лавира между всякакви жанрове от арт кино, ненатоварващи и лековати комедии до спиращи дъха класически комерсиални екшъни. Именно на третия тип ще обърнем по-сериозно внимание. Главно заради разпространението в България и още нещо. Поради тази причина обаче ще ни е нужно да върнем лентата много назад.

Със сигурност „Рамбо: Първа кръв“ (1982) се води най-добрият до момента от цялата поредица. Филмът е драматургически издържан, режисурата и операторската работа са на ниво много повече от средното, а сюжетът – изключително удобен и точен спрямо времето,в което излиза филма. Накратко казано – съдбата на ветераните от Виетнам няколко години след войната. Тед Кочев има още един филм на тази тематика – „Безпримерна храброст“ от 1983 година, който отново включва цяло актьорско съзвездие. В тези филми можем да видим авторската нотка – извисява един герой сякаш е национален, макар и противоречив, но с ясна цел. Тед Кочев има съвсем различна визия. Повечето екшъни изискват постоянно движеща се камера със сложни фартови движения, за да може да се предаде силнa емоция у зрителя.

Истината е, че тези неща са маловажни в сравнение с другите, които имат по-голямо значение за българската публика. За по-възрастната част от нея „Рамбо: Първа кръв“ напомня за времената на комунизма, когато такива филми не са позволени. Те са получавани контрабадно чрез презаписвания, което пък води до нарушаване на цялостното качество като най-много от това страда картината. Да не говорим, че преводът през онези годни е често непрофесионално озвучен от натрапчив мъжки глас. Безпроблемно няколко реплики биват преведени като едно изречение, като неговата точност е по-скоро съмнителна. Това обаче не е спирало жадните и незапознати тогава с другия свят зрители да гледат филма. За по-младата публика (след 90-те) това пък напомня за наемите на видеотеките и култовата реплика „Да си превъртиш касетата след гледането, иначе глоба“. Да не говорим, че по същото време по българските кабеларки героите на Рамбо и Терминатора бяха най-често срещаните по всяко време на деня. Тоест, почти невъзможно е да не знаеш кои са те и хората, които са ги създали. Всъщност, ето такова значение е имало комерсиалното кино навремето.
Но Тед Кочев трябва да ни е най на сърце – по нашенски казано. Не само заради българския произход, но и защото благодарение на него имаме създадено нарицателно за герой. И то такъв, пред който няма трудности и всяка цел трябва да бъде постижима. Герой, от който по онези времена младата публика определено е имала нужда.

___________________________________________________________________________________________________________________________________________________

ФОКУС НА БРОЯ - ПРИЛОШАВАНЕ

Това е историята на заможния интелектуалец Ахмед, обрисуван като студен, безчувствен мъж с практично отношение към живота. Когато жена му и дъщеря му загиват в катастрофа, той се държи така, все едно нищо не се е случило. Единственото нещо, което изглежда го вълнува, е присъствието на чистачката, която живее с двете си деца в мазето.

Гледайте участника в Балкаския конкурс „Прилошаване“ ДНЕС, 13 март от 20:30 в кино Одеон

___________________________________________________________________________________________________________________________________________________

DOESN'T FROGS: Стараем се винаги да вдигаме колкото се може по-голям шум

Интервю на триото от София, силно повлияно от западната shoegaze/postpunk сцена. Трудно могат да бъдат поставени в конкретен стил, но все пак определят себе си като noisepop, комбинирайки лесносмилаеми, запомнящи се композиции със солидна доза шум и агресия. Музиката им постоянно залита между мрака и еуфорията и това се усеща най-силно на живите им изпълнения.

20,000 дни легенда

Изграден драматично, заснет документално, „20 000 дни на Земята“ отбелязва фикционалният юбилеен двадесетхиляден ден от рождението на австралийския музикант, текстописец, автор, сценарист, композитор и актьор – културната икона Ник Кейв. След  четири десетилетия творчество, дори и без статут на суперзвезда, той е вече легенда. Едно от по-големите постижения на филма е може би да ни убеди в човешкото на Кейв, който през голяма част от атрактивната си кариера винаги е давал вид на безсмъртна и многопластова натура от стари, мрачни времена. Напротив, човек е като всички нас, както го виждаме със семейството му, с непринуденото му чувство за хумор и с празненството на живота, което отрежда за себе си. Множество интервюта, майсторски инсценирани мигове и богат войсоувър умело градят този портрет на артиста като постоянен работен процес.
В един от най-запомнящите се моменти Ник Кейв е попитан от психоаналитик кой е най-големият му страх. Отговорът е категоричен: „Да изгубя паметта си. Паметта е всичко, което сме. Единствената причина да си жив във всеки един момент, това е паметта.“
За резултата от филма си Ник Кейв споделя: „От една страна е фикция, но пък точно така може да бъде придобита дори повече истина. Това, което ми хареса, е че ми даде възможността да преживея неща, които са ми наистина интересни, а това рядко се случва в журналистически интервюта. Получих възможността да пиша и да говоря съвсем неочаквани неща. От самото начало беше ясно, че филмът ще е нещо различно, нещо по-голямо от някакъв си живот на Ник Кейв. Именно това ме привлече най-силно.“
„Този филм продължава час и половина и не е целият ми живот. Не мисля, че подобно кино може да получи такава информация. Но не това искахме, а да направим филм за нещата, които ни интересуват, като размишленията за паметта и вдъхновението, не просто да разкажем истории.“
„В сцената с колата имаше нещо странно между мен и Кайли Миноуг. Отдавна не я бях виждал нормално и вътре в колата, докато камерата снимаше, с Кайли проведохме вероятно най-личния си разговор някога. Може би има нещо общо с известността, с това да си постоянно интервюиран и с това, че най-интимните неща в крайна сметка биват казани в онези странни, фалшиви ситуации. И това е може би трагедията на известните или каквито искате създания ни наречете.“

„20 000 дни на Земята“ е преди всичко филм за трансформацията на креативността, където цялостният дух на видяното и чутото ни отвежда в края.

___________________________________________________________________________________________________________________________________________________

В началото бе... музиката

Музиката е сърцето на малийската култура. През 2012 екстремистки ислямистки групировки превземат северните части на Мали, налагайки забрана над всяка форма на музика. Унищожени радиа и хиляди инструменти, музиканти подложени на гонитби, мъчения и смърт. За една нощ успешни хора в музиката са принудени да изчезнат, някои от които се крият и до днес. Но вместо да се покрият напълно, музикантите отвръщат на удара, изправяйки се в името на страната и идентичността си. През всички трудности те ползват музиката си като оръжие против заличаването на Мали. 
„Първо трябва да ни убият“ започва с бягащите музиканти, материали с джихадистите, улавяйки живота в бежанските лагери и тръгвайки из потресаващи обиколки сред обезобразени градове. Наблюдава се дори първото публично изпълнение на сцена след музикалната забрана. Историите на артистите са разказани без много блясък- понякога са сърцераздирателни, друг път вдъхновяващи, а понякога е непосилно да се наблюдава как почтени музиканти насила решават съдбите си в толкова екстремни условия. 
Ситуацията в Мали алармира: навсякъде по света екстремисти атакуват изкуството, културата и свободата с настоятелна и насилствена честота. Използват религии да оправдаят цялата разруха и смърт, която нанасят. Филмът насочва вниманието на зрителите към човешката страна на конфликта, наблюдавайки случващото се и въздействието му върху малийската музикална общност.

Най-запомнящи се, разбира се, са моментите, в които виждаме изпълнители в действие- дали скришом, дали формално на концерт. Всеобщият изглед е, че музиката е фактор на мира. Основният фактор на мира. Самият режисьор Джоана Шуорц споделя:
„Нямахме идея накъде ще тръгне историята, нито колко години ще ми отнеме снимането. Нямах представа какъв ще е краят, но всичко се нареди от само себе си. Мисля, че това с което останахме като резултат, е мъчително, но е и вдъхновяващо; съдържа пластове, които могат да бъдат разгръщани с години наред.“
„Всичко, което съм правила досега, винаги е било по нечия препоръка, поръчка или идея в рекламата и телевизията. Това е първият случай, в който останах сама в опит да разкажа нещо, което исках да предам по мой начин. Получи се преживяване, което със сигурност бих повторила. Свикнала съм да заснемам кратки неща, но беше удовлетворение да свършиш нещо с много повече материал. Горда съм, че бях там и че музикантите ми позволиха да разкажа историята им. Все пак не е моя история, тяхна е.“

Гледайте „Първо трябва да ни убият“ ДНЕС, 13 март от 17:15 в Културен център „G8“

___________________________________________________________________________________________________________________________________________________

Киното утре - Големите надежди

Чехът Петер Бебяк представя третия си пълнометражен филм след „Островът на кайсиите“ (2011) и „Зло“ (2012). Историята тук се завърта около самотния Томаш, който работи в погребална агенция и по-точно се занимава с почистването на опечалените помещения и домове- от техните починали собственици или домашни любимци. Работата, както и ежедневието му, са в пълен синхрон на тишината, лишени от социалност и по-особена мотивация, въпреки лъжите, които споделя с психоаналитика си. Отчужден от майка си, най-близките му хора са съседите, които понякога подслушва. В един конкретен случай Томаш не напуска веднага мястото, което е почистил, и собствениците се връщат докато той остава скрит да ги шпионира. Постепенно воайорството му се превръща в хоби, което го обсебва. Тънкият му контрол започва да се клати, когато наяве излизат чувствата му към жена, която наблюдава...
„Чистач“ е по-скоро филм за затвора, който погубва човешката комуникация. Буквалният затвор на местата като пространство, в което живеем и умираме, и метафоричният такъв в сърцата, който носи тежестите от детството. И който понякога рядко дава шанс на личността да излее себе си наяве. Изкуплението и вината от травмите също са част от темите, които психологическият експеримент на Бебяк засяга, а техническият му успех е може би най-голям. Близки планове, снимани от ръка; ниски цветни тонове и осветление; цялостна мрачна атмосфера; всичко, което е способно да изгради чувството на напрегнат и непримирим градски ноар.

Гледайте филма „Чистач“ УТРЕ, 14 март от 20:30 в Euro Cinema

______________________________________________________________________________________________________________________________________________

В търсене на нови изразни възможности

Айзенщайн (1898-1948) вече има зад гърба си филми като „Стачка“, „Броненосецът Потьомкин“ и „Октомври“, когато отпътува за Мексико през 1930 г., за да работи по филм от 6 части, разказващ за историята и културата на Мексико по време на революцията през 1910-1920 г.
Новите идеи, новият живот налагат свой специфичен отпечатък и в тяхното филмово и образно поднасяне, а държавата – меценат отпуска огромни средства за изграждане на съветско кино.
„Айзенщайн в Мексико“ е биографичен разказ за впечатленията на Сергей Айзенщайн от Музея на мъртвите в Гуанахуато. Великият режисьор прекарва десет дни в мексиканския град, снимайки филма „Que Viva Mexico”.
Той преживява любовна афера с младия историк по сравнително религиознание Хорхе Паломино и Каньедо от Гуадалахара. Неговите физически и емоционални преживявания от онова време, между Ерос и Танатос, оказват голямо влияние и върху следващите му филми.
Британският режисьор Питър Грийнауей се заема с отговорната задача да изгради твърде характерната физиономия на руския режисьор. Във филма се използват много цитати, камерата се движи около героите, споменават се изтъкнати интелектуалци от онова време. Повлиян от разговори с художниците Фрида Кало и Диего Ривера, Айзенщайн осъществява 50 снимачни часа, заедно с обичайните си съратници Григори Александров и кинематографа Едуард Тисе, преди спонсорите на филма (семейството Синклер и Мексиканският филмов тръст) да се оттеглят от проекта.
Филмът впечатлява с високата си изобретателност и професионална култура. Намерени са адекватни на съдържанието изразни средства. Изображението се подчинява на драматургията и то носи определена експерия и емоционалност.
 
Гледайте филма „Айзенщайн в Мексико“ УТРЕ, 14 март от 20:45 в кино „Люмиер“

______________________________________________________________________________________________________________________________________________

Главен редактор: Милан Миланов
Автори: Цветан Цветанов, Яна Пункина, Десислава Томова,
Александър Янев, Кристин Кръстев,
Марио Томчев,Димитрина Баева, Мирела Марчева,
Полина Андонова,Ренета Минчева
Фотографи: Боряна Пандова, Иван Дончев,
Огнян Стефанов, Марица Колчева,
Мариана Жижанова, Виктор Кожухаров, Мария Ангелова,
Райна Делчева, Любо Йончев и екип на НБУ
Стилов редактор: Милан Миланов
Дизайн и предпечат: Александър Рангелов
Печат: Дедракс
Издава Арт Фест